вторник, 31 март 2009 г.

Мадам Кутюр


Тя беше на Арман Кутюр жена,
прилежна, млада, свежа, и невинна,
и в любовта си склонна би била
да му помага някакси взаимно
да взима мерки или на фестон
да избродира цял чорап във тон.

Стоеше тя в едно ателие,
то бе уютно, тясно и поне,
един гарсон къде да разкрачИ,
за да не станат къси крачолИ.

- Ма бель, мадам, то знаете ли аз,
не мога тъй направо и пред Вас,
да се представя само дибидюс,
та все пак Вие сте жена със вкус,
аз ходя със накъсани гащИ,
едно кучИ ме оня ден втрещи,
и докато избягал да се скри,
така безсрамно ме опозори!
- Но аз готов съм да сваля дрехИ,
мадам да прави с мене що реши!

- Така отблизо и съвсем без свян
готовността Ви мога да усетя,
но Ви съветвам, скъпи ми Венсан,
ще имаме проблеми със пакета,
Останали наполвина гащИ,
ще да е било страшно туй кучи?!?
Така да Ви захапе със фасон…
- Свалете панталона си, пардон!

- И да застана тук във натюрель?
О, гран мерси!!!
О, кель сюрприз ле бель!!!
- А мога ли пред вашата врата
на карауль тъй цяла нощ да бдя,
докато ми ушиете гащИ?

- Венсан, но вий съвсем се изуми!

- Но, моля Ви, бъдете тъй добра,
не мога голь по авеню така!

- Прикрийте си пакета със ръка …

- Ще ви изчака кротко във седеж,
да спретнете тъй нужния кърпеж.

- Ей тука горе, мисля, до лорнета
да ви оставя място за пакета.

- Но Вие се присмивате, мадам,
как бих могъл дори и аз тъй сам,
да го кача до тези висини,
по принцип тука кърпичка стои.

- Но той е тъй щастлив и поривист,
и жизнен доста и акробатист,
че може и без всякаква тревога
така безгрижно да ви скочи в джоба.

- Но аз не мога да го събера!
Пакетът ми не е една игла,
с която да ви боцна,
и простете,
отново пак да си да я прибера.

Мадам Кутюр направо се вбеси
и шарен кринолин му нахлузИ,
и после го изпрати да върви,
да му се смеят всички в Шамони.

Франк льо Депюти


Зализан, окостЮмен, със бомбе,
със възел, като истинско конте,
разхождаше се Франк льо Депюти,
с лула в уста, лорнет и вестницú,
отивайки до близкото кафе,
там, цял във дим да си ги прочете.

По пътя закачливата Жосú,
подхвърли му две палави очи,
и бодна си ги точно там където
на сантиметър точно под лорнета
във силно изразеният му нос.

- Ах, знаете ли, Франк льо Депюти,
каква се приказка за нос върти,
че този който имал го голем,
на ум бил надарен, че и на …перчем

- А, Вие ли сте мъничка Жосú,
и ореол от страст над Вас личи,
тъй палава и тъй неукротима,
а чух, че сте прописали и рима?!?

- О, не съвсем, аз просто имам трима,
които обожават само мен,
това за рима долни са клюкú,
страстта ми забелязахте, нали?!?

- Разбира се, тя тъй Ви озарява,
че почна нещо май да ми призлява.
Как е възможно тре съвършенствó,
да броди тъй по авеню само?
Да Ви почерпи крем льо каламер,
или ще предпочита пти еклéр?!?

- Не можете със тези сладостú,
току тъй лесно да ме прелъсти,
защото Вий седите в Парламен
и никак не си мислите за мен!!!

- Но кой Ви каза тези глупостú,
от мисълта за Вас почти не спи,
дори и в Парламента се вълнува
току заспи и само Вас сънува.

- Обирайте си, моля Ви, крушú,
че сте лъжец тъй много ви личи!!!

- Дори да Ви се струва на шега
аз имам си пакет на любовта.

- Не, моля Ви, и колко сте напет,
какво съдържа този ваш пакет?!?

- А…, пушка със патрони ри-кушет,
щом ви уцели и не ви избегне,
ще търсите кушетка да си легне…

Тъй бързо е избягала Жосú,
че даже не оставила следи
втрещена и трепереща от гняв,
тя дълго не излизала от тях,
как може този Франк льо Депюти,
такъв език на нея да държи,
не си ли вижда жалкия пакет,
че го захвалил тъй назад напред,
а тя - едно яйце на Фаберже,
не ще да го погледне, край, жамé!!!

четвъртък, 19 март 2009 г.

мосю Пастерми


Отдавна той задяваше мам`зел
и в близост магазин си бе наел
продаваше месо, салам, котлет,
но най-многО ядосваше Клодет,
и тъй накрай за да си отмъсти,
нахлу тя в магазин на Пастерми.

- Аз питам Ви, дали е твърд салам?!?

- Дали е твърд, самият аз не знам,
но мислите ли си, че мек салам,
дори за миг посмял бих да Ви дам?!?

- Но, моля Ви, пипнете го сама,
човек най-вярва в своята ръка!

- Не искам да си цапам аз ръце,
а имате ли шийки от прасе?

- Аз шийки от прасе ще Ви доставя,
но искам с Вас игра да поиграя,
ще Ви показва късчета месо,
а Вие ще познавате от що
е то или ако сгреши,
безмълвно ще събличате дрехИ,
една след друга, тука в магазин,
пред всяка госпожа и господин,
които пазарува във момента.

- Не искам ваште шийки аз, жаме,
та Вие май сте истинско прасе,
как си измисля някакви игри,
безсрамни да ме мен злепоставИ,
аз, дето няма толкова дрехИ
да се съблича и да си мълчи!!!
- Подайте ми кило наденицА,
че толкова народ се тук събра,
и още, измерете ми филе,
но не туй що държите, о, не, не,
и някакво парченце саздерми,
ах, сетих се и пилешки гърди,
крилца, език и няколко тръткИ.
Начукайте ми две, три пражолИ,
и малко бон филенце – тре жоли,
ще стане във тава със бешамел,
Преглъщате ли, дявола Ви взел!
.......
И после натоварила меса
в ръцете на прислужника Гастон,
тя врътна рокля и излезе вън,
с типичен за мам`зелите фасон.
А в магазинчето на Пастерми
остана тишината да виси,
в едно с висящо негово чене,
че тръгна си облечена Клодет…

Линет дьо Шарми



За нея знаят даже в Авиньон -
ефирна, млада, истински бонбон,
със кожа бяла, като порцелан
изискан маниер, акцент, сопран,

и всичко, що кръвта го синя, иска,
тя светлина и свежест редом плиска.

Изящно и трептящо френско «ер»
гарнира със заучен маниер,
и с лек финес тя раменца раздрусва
и пак нацупва долната си устна.

Мосю Ришар е гений всепризнат -
учител по пиано в този град,
той титлата на доктор защитава,
и на Линет пиано преподава
и я гълчи щом пръстите обърка,
но тази хубост просто го побърква,
забравя и за титла и за срам,
и щом я види се облива в плам
и изчервява чак до пардесю.

- Но, моля Ви, какво Ви е, мосю,
Вий може би сте вдигнали кръвнО,
лицето Ви - червено е и то,
ах, полегнете тук, ще Ви завия,
и даже мога да Ви поразтрия.

При мисълта за нейните ръце,
мосю Ришар се втресе от сърце,
и почна вече той да прибледнява
и в пресекулки да се обяснява,
как всяка вечер тайно я следи,
през светнали прозорци и асми,
и как би искал в тази тъмна доба
да я е художник, а пък тя по роба
да му позира тъй под светлина,
но както гледал, паднал от асма.

- За бога, Вие имате деца,
аз вярно съм красива,
не - прекрасна,
но мога тъй ужасно да Ви фрасна
един юмрук в нахалния Ви нос,
или да Ви изпратя гол и бос,
да ходите по улицата кална.

- Ах, колко сте ядосана,
фатално,
би бИло доктор с мойто потекло,
да ходи вънка бос, без облекло,
да се задиря всякой тук гарсон,
със най-добрия даскал в Соасон.

- Не ме вълнува, аз брои до три,
обирайте си тез партитурИ,
и крак Ви да не стъпва във Шато,

- Но, моля Ви, не тръгвайте със зло,
аз само тайно си за Вас мечтал,
дори във мисълта не обладал,
а Вие викате за сто кози,
та всеки мъж подире Ви пръхти,
и мисли как във рошави храстИ
да Ви примами и ощастливи.

- Мосю Ришар, да нямах аз очи,
и тези изчервените уши
по дяволите, да не бяха мои,
та що за ужас дните ми споходи,
да не покажа и краче навън,
надявам се това да беше сън,
защото всяка вечер аз сънува,
че дрехите си хвърля и лудува
във близкото поточе в натюрел,
не е типично за една мамзел,
гарсон ме в храсти тайно наблюдава,
о, боже мой, това не бил гарсон,
и то не било сън, аз – лунатичка!!!,
и всяка вечер ходила самичка,
ах, не, не мога, туй е срамота,
ще поприпадна, дайте ми ръка!

Кармелита дьо Персиль


Наведена над старото корито,
запретната във пяната до лакти,
переше всяка сутрин Кармелита,
и вечер поприпираше отчасти.

Переше на реката тя дори
от нея най-доволна бе мадам,
но след като два-три пъти роди
престана да я пуска там маман.

Тя носеше прането от река
течащо, чисто и с една ръка
и в къщи центрофужи до зори,
но центрофуга й се развали!

Извика майстор - дърводелец с чук,
за да поправи стария боклук
и той дойде на младия си кон -
наперен, сресан, истински гарсон.
Той поогледа нашето дете,
- Ах, но защо мадмоазель реве?
ще моля Ви, постойте настрани,
и сълзите горещи избършете,
че гледайки Ви късам си сърцето,
не може толкоз крехка красота
да плаче неразбрана и сама.
Сега ще видя тази центрофуга,
не става ли, ще Ви направя друга
и ще забравите за туй пране,
ще викате единственно: Ренеее,
пуснете ме , че свят ми се зави,
О, господи, къде са ми поли!?!
- Сега Ви моля, дайте ми пране,
за да изпробва става или не.

- Но аз опрала всичко на река,
освен да взема да се съблека.

- Но Вие сте със няколко дрехИ,
а центрофуга празна не върти,
за да помогна мисля си от раз
да взема да се съблека и аз.

- Ах, моля Ви, това е срамота,
ще да ни види някоя уста
и после ще разнася из Шато,
интриги, клюки, що не е било.

- И без това като се наведе
излиза вънка цяло деколте,
доде пере чаршафи на река
стоят отсреща зяпнали уста
младежите на цяло Си Шазел,
и си мечтаят за мадмоазель
запретнала поли да крачи боса,
по пресните треви от сенокоса.
И сънища огазила съвсем,
не носила дори и сютиен
не смее тук поли да отстрани
да видим центрофуга как върти.
Дали изцежда всичката вода,
не ще узнаем никога това.

Така и каза, инструмент си взе
и слезе долу в хладното мазе.
Разкаяла се тя след него хукна…
Да продължавам ли?!? Не,
по-добре да млъкна!

ЖозефА дьо Манже


Тя беше тържеството на плътта,
чудесна, мила, пухкава жена -
готвачката в Шато дьо Шамони
твореше най-прекрасните манжИ,
бе весела, на патица прилична,
докато стъпвайки не се капична,
връз качето със кисело зелИ,
големи бяха нейните бели,
във нея всичко бе голям размер.
- Махнете тоз разцъфнал дериер,
заема място чак до Сен Пиер,
със що го храните съвсем не зная,
но ми изглежда сякаш тъне в рая.

- О, Жан Пиер, разсмивате ме, драги,
че на един коняр не му приляга,
да води в себе си такъв език,
бъдете романтик и по лиричен,
и въпреки на суховей приличен,
признайте, че със цялата си мощ
аз всъщност съм един желан разкош!

- А, Вие ме разсмивате сега,
тъй клета и нещастна Жозефа,
доволна във обвивката си цяла,
и сякаш всичката храна изяла,
но изнесете тези телеса
оттук,
оборът тъне в тъмнина,
задръстила прозорци, светлина
и с бюст подпирате вратата здрава
дръпнете се назад, така не става,
ах, вече я отворихте навън,
такава сила, мощна като гръм
и като мълния в хамбар, сте драга,
дано в ръцете Ви да не попадам,
ще ме изстискате като лимон

- Че колко по-изстискан от гарсон?!?
Да виждал някой тук или да чул
той сякаш във чорап се е обул
и грам релеф да няма по снагата,
еднакви му краката и глава
и през гърба четат му се ребра
прозира като тънък пергамен,
във който сладки си пека за мен.
Приличен сушеница е в анфас.
- Нима не са Ви хранили у вас?!?

- Е, хранили са, не чак като вас!!! -
луканки и суджуци, пастерми
редовно правят двете ми лелИ.
А вие сякаш готвила и яла
и никому трохичка да не дала,
че как се храни този дериер
не ще да е с шампанско и хайвер,
и тез паласки - крепостна стена
напомняте ми, скъпа Жозефа.

- Ох, я да сложа малко кроасани,
че намаляват, всеки с тях се храни,
със малко пармезан и даже бри,
о, я я виж и супата ми ври,
и печеното някак намирисва,
готово е, започва да се вкисва.
Почти е станал кремът ми брюле
и новия десер «Шарпантие»,
та мога да поседна да вечеря,
а другите да хапват що намерят.

Антоан дьо Тревил


В Шато Лаверн дошъл на своя кон
от тъй далечния Шатовалон,
бе той красив и снажен, и с пера
по шапката триъгълна с тафта
и бе тъй горд, наперен и женкар,
като един същински мускетар.

И насред двора спря се да попита,
докАто отпочинали копита
на дорестия, млад и лъскав кон,
представяйки се – Антоан дьо Мон,
а по баща, известен – дьо Тревил
на тъй втрещения мосю Нервил,
излизайки да види той навън,
кой най-нахално вдига този шум.

- Аз диря мадмазель дьо Лаверни,
не гледайте ме с тези си очи,
познаваме се лично от Прованс,
и там ми дала тя един аванс,
и докато на Вас се обяснява,
отзад Ви сякаш слънцето изгрява,
- мА шер, прекрасна в своя натюрель,
за да Ви има, всеки би умрель!

- Но моля Ви, не Ви познавам аз,
и напуснете ми Шато тос час,
не мислите, нали, с прекрасни думи,
така ще омагьосате ума ми.

- Мон дьо, съвсем не се надявах аз
да срещна толкоз красота у Вас,
подправена със нервност на краче,
което иска да ме завлече
далече от очите хорски, чужди,
и да попълни възвишЕни нужди,
от най-изискана любов и плам,
каквито мога само аз да дам.

- Ах, моля Ви, та що за мускетар
сте Вие толкоз дрипав, не и стар.

- Но мене ме подгонили жени,
когато спрял в гора да облекчи,
и на ресни направили мундир,
и шапката ми натопили в вир,
за да не мога да си ида бързо,
и конят мой за бряст стоя завързан,
затуй дошъл потърси помощ тук.
Ви се намира някой ямурлук?!?

- Но, Вий мосю, ми правите напук!
аз казала, вървете си веднага,
а Вие за оставане се стяга,
ми наметнете този китенИк,
Макар, че във очите Ви «мръсник»
изписано и тайно се подава,
до утре сутринта в Шато остава
и после тръгва пак на своя кон.

- Аз трябва да потегля за Вермон,
ала не зная пътя във зори,
не бих могъл да тръгна и дори,
да ми показват пътя със компас,
ще мисля безразборно все за Вас.

- И приберете сабята си, моля,
едва прекършвам сетната си воля,
да я прихвана с двете си ръце…

Оръжие такова не видяла
предвкусила и бойната му слава,
припаднала в ръце на мускетар,
Клодет положена в тревата спеше
а Антоан над нея суетеше.
Сънуваше тя дългия му меч,
как я спасява в безразборна сеч,
и я отнася някъде на коня…

- Но спрете се, или ще Ви изгоня,
да дирите пътеките в нощта,
камшика си далеч от мен сложете,
защото изкушават се ръцете
да Ви напляскат с него по гърба…
- Що диря тук на мократа трева?!?
Нима опиянихте ме с винО,
и тук тревата стана ни легло?
Кажете ми, защото в своя бяс
в гора дълбока Ви завеждам аз
и Ви оставям там, за да се лута
и сам да дири пътя за Вермон…

- Ах, боже мой тя дива е кошута,
как бих я взел със мен на моя кон!

И докато разправата върви,
изгубили се в тъмните гори
и даже досега в Шато Лаверн
Клодет не се завърна никой ден!

сряда, 18 март 2009 г.

Франсоа


Отскоро бе дошъл в Шато Мон Блан -
младеж със хъс и юношески плам,
хлебар от долината на Лоара,
избягал на маман от пеньоара,
пристигнал да изкара тук пари,
и при възможност да се задоми.

В азалиите свежи я видя,
красива като момина сълза,
напъпила като омайна роза,
във вените му вливаше глюкоза,
и в нощите му адска твърдост вля...

- Ще Ви омеся, дълго със закваса
и ще го подържа така да втаса,
тестото изобилно се подува,
не знае като Вас да се преструва,
че се размеква във ръце,
които
разбиращо го месят и оплитат
и козунаци ще Ви завъртя,
тъй бели като Вашите крака.

- Мон дьо, къде видяхте ми краката?!?

- Надигнала се бе една подплата...
и изотдолу най-прекрасна гледка!

- Смилете се, дори да съм кокетка,
аз имам чувства и момински срам,
ала къде е той дори не знам,
но съм научена зад туй ветрило
да крия изчервено и свенливо,
прекрасното си ангелско лице…

- Да, хляб със кориандър и стафиди,
при мене само може да се види,
уханието ще да привлече,
плътта невинна в моите ръце….

- За бога, що за странен водевил,
аз мисли чав* акъла Ви изпил
и Ви оставил тука да се мъчи,
ако Ви чул, абат ще Ви отлъчи
и Ви остави да се скита сам -
стоящ далеч от Божия му храм.

- И петифури със най-нежен крем...

- О, боже мой, и те ли са за мен!

- Десерт „Шарпантие” и кроасани,
ще Ви омеся утре като стана
и после най-отбраното парфе,
от диви ягоди и кадифе,
събрано от прекрасна горска гъба,
ще го сервирам със Пино Ноар,
но обещайте – само с пеньоар
да срещнете туй кулинарно чудо,
не бих приел насреща нищо друго.
Усмивка стопли Вашето лице!?!

- Мон дьо, това са най-прекрасните ръце,
как искам с пандишпан дьо конфетюр,
да ме сервира, както съм натюр,
да ме изпие с чаша от Шампан,
или със вино от Шато Мон Блан!!!
- Ох, Господи, къде ми е главата,
та се обличам вече без подплата
и нощем гоня славеи навън,
светулки набраздяват моя сън,
когато легна някъде в тревата,
очаквайки да имам във отплата
хлебарят наш - потаен и красив,
и пак се питам где ми е главата?!?
Конярят сутринта бе тъй щастлив?!?
-----------------------
*чав - мъжкият на чавка

Марсел


Наметнал сантиметър на врата
замислено присвил мустачки тънки
той мерки вземаше И със очи,
но гледаше това да не личи,

Контесата бе твърде срамежлива -
свенлива, кротка, девствена почти.
Извърна се, добре да я огледа,
и бавно се към него приближи.

- Мосю, ще бъдете ли тъй добър,
яка ми направете от велур,
и дълги ръкавици за ръцете,
и моля Ви, на плат не се скъпете!

- За Вас, Контесо, всичко бих сторИл,
снагата Ви в дантела бих обвил,
бих махнал тези тежки кринолини,
безропотна, чиято сте робиня,
и бих показал красотата Ваша,
о, ме пардон,
не исках да Ви плаша,
така сте Вие цвете в целуфан…

- Ах, моля, направете ми яката
и нека не говорим за снагата,
която от одеждите ми тесни
напиращо опитва вън да блесне.

- Ще ви направя обло деколте,
за прелестите ви неземни две!

- Но те ще се изсипят май навън?!?

- И ще превземат всеки мъжки сън!!!
и после туй красиво деколте,
ще закача аз на презрамки две
и пелерина няма да ви сложа,
та да закрива нежната ви кожа,
оставил бих я цялата да свети,
ах, моля, наглостта ми Вий простете,
Мосю дьо Конт, ще бъде тъй щастлив,
блазе му на нещастника плешив,
ръце такива, лебедова шия
не мога в цял Дижон аз да открия,
а той ги има вкъщи на тепсия,
несправедливо лоша е Съдба,
но аз ще съм щастлив дори едва
да мога само мярка да ви взема,
и да ви шия докато съм жив –
чорапи и дантелено бельо,
красиви рокли, воалет в бордо,
дори и нощница от жив сатен,
уви, не ще я ползвате със мен!

- Но аз Ви искам кожена яка
и топли ръкавици за снега!...

- Най-хубавите мерки взимам аз
върху трева, до някой буен храст…,
и роклята - творба, неземна, божа
ще ви залепне като втора кожа.

- Но Вие…., Господи какво хлапе,
изслушайте Контесата поне!!!!

Марсел бе толкоз млад и непослушен
Контесата от край до край преслуша,
и мерки взе отвсякъде където…,
----------------------
сега ще шие люлка за детето.

вторник, 17 март 2009 г.

Абат Пиер и Тоанет


От името, дочуто през нощта
настръхваше той някак безпричинно
тя бе Антоанет дьо Валоа -
красавица, зачената в невинност.

За първи път на бала я видя -
прекрасна, като бяла пеперуда
с очи като цвета на изумруда
и с още други две, о, небеса!

Служител на Всевишния бе той,
смирен, послушен,
верен чак до гроба,
ала съдбата хич не бе добра
и скоро го застигна участ зла,
и Сатаната тъй го изкуши,
че цял живот след туй да се черви.

И ето във неделя влезе Тя,
обляна в цялата си красота,
заметната със плътна пелерина,
отметна я, и покривът се срина -
по най-изрязания си корсет
на изповед дошла бе Тоанет
и той си глътна всичките слова
как да нарича „дъще” таз жена,
и после дълго да я опрощава?!?
- О, Боже, що за участ бе такава,
приличаща на моята, уви,
тъй грешен ли съм бил аз допреди,
та ме наказваш с толкова тревога
пред мен на крачка е, а да не мога,
да я докосна, ще умра…
За бога!

- Ах, отче, много грешна съм била,
Прости ми отче, моля те, греха!
Тя рече примирено, поглед сведе,
и отчето към нея се приведе:

- Какво ли толкоз, чадо, съгреши?

- Направила съм няколко …бели,
отворила съм устните си грешни
и вместо с тях молитви да редя,
така съм образувала греха.

- Чудесна сте, целувам ви ръка! -
изпуснаха се устните, в които
грам порицание не бе открито.

- Но за беда аз имам други грешки.

- Не са ли те пак толкова човешки?
Налага се да палите свещта
и огън да поддържате в нощта,
ще трябва да будувате подир
една, две или три нощИ безспир.

- Но аз не казах другия си грях -
в една безумна нощ не се прибрах
и тръпна в положение в което
не зная на кого ще е детето?!?

- О небеса, със вашите гърди,
спокойно ще изхраните и три!!!

- Ах, отче вие нямате ли срама,
пред вас стои една почтена дама,
желаеща да И се опрости!

И тъкмо почна да я опрощава,
събуди се от глъчката навън,
не се повтори друг път този сън,
абатът само спи и се надява...

Гастон


Той беше градинар и най-прилежно
се грижеше за розите И свежи
подрязваше и храстите И нежно,
и кротко го навяваха копнежи.

Чимширите в ръката на художник
възкръсваха във форми и надежди,
береше И букетче всеки вторник
от фрезии, зюмбюли и аспержи …

И пресни теменужки от гората
и носеше той сутрин във кревата...

Тя беше тъй изискана и млада,
на кротката невинност бе сестра,
израснала в охолство и наслада
на всичките си грешни сетива,
ала безупречния водевил,
не би могъл Гастон да заблудил.

Той виждал и под тежък кринолин,
горещо тяло, страсти притаило,
и зад клепачи и ресници с туш,
усещал поглед не съвсем невинен,
но като верен паж и цял герой
език зад зъбите държал е той.
Изчаквал е моментът подходящ,
и знаейки си, че ще дойде време
в което ще завира своя нос
в красивите И бели хризантеми.

- Ма бель, мадам, аз мога до зори,
да адаптирам Вашите лози
и Вашата „павония ругалда”
и нарциси, и момини сълзи,
гарденията Ви осиротяла,
от цвят и аромат тъй натежала.

И точно тук, под белите брези,
ще да Ви сбъдна цветните мечти.

- Ах, спрете моля Ви с това садило,
навън отдавна е развиделило
и моята „павония ругалда”
ще ви излезе през носа веднага
щом Ви дочуе нашият Маркис!

- Аз бих го наримувал със … сюрприз
и бих му скочил на дуел тъй сам,
уви, мен не долюбва ме мадам!..
- И любовта И няма да измоля!
Подайте този нож да се заколя!

- О, не, не прекалявайте, Гастон,
без Вас ще тъне в мрак и моят дом,
и моите напъпили цветя,
не мога тъй със Вас да се простя,
и орхидеята ми ще умре -
далече от грижовните ръце.
Дано Маркиз не чуе за това
ще ми изтръгне всичките „цветя”!!!

сряда, 11 март 2009 г.

Фабиен


О, мон шер, Фабиен,
тук във този жарден,
колко пъти Ви срещах случайно,
но съдбата реши
тъй без ум, до уши
да ме влюби във вас до безкрайност.

И така всеки ден,
о, мон шер, Фабиен,
аз Ви гледам сама отдалече,
и очаквам нощта,
за да мога да спя
и сънувам, че имам Ви вече.

О, мон шер, Фабиен,
мразя дългия ден
без очите ви топли, бездънни,
бродя дълго сама
от леха на леха,
и в жарден всички рози са тръни.

Ма шери, Ебони
моите слабини,
о, пардон,
слабост исках да кажа,
са красиви жени,
със искрящи очи
и със дълги крака до безкрая.

О, мон шер, Фабиен,
люмиер сте за мен,
във тъмницата зла на живота,
посегнете с ръка,
че и аз съм жена -
дългокрака, красива и строга!

Мон амур, Ебони,
ох, не ми ли личи,
всяка нощ аз самотен си лягам,
Вие мой сте бон шанс,
но не сте от прованс,
и не мога към вас да посягам.

Мон амур, Фабиен,
Вий сте точно за мен -
страстен, умен и леко покварен,
тъй на глед срамежлив,
и безсрамно красив
как да бъдете сам изоставен?!?

Ах горката, шерис,
аз съм неин каприс,
и от мене не ще я откажа
- ала имам сюрприс -
упорит сифилис, -
но кажете ми, как да и кажа?!?

Жизель


И там, на парка в лоното стаена,
без малко се почувства прелъстена.


От малка там я водеше мамАн,
със кукли, гувернантки и дантели,
със племеници, братовчедки, лели,
или със пудела – красив и сам.
Познаваше тя всякоя тревичка,
и песента на всяка пойна птичка,
познаваше и смръкналия лес,
където често бродеше нощес.

И често в парка късаше цветя
приклекнала, с изящната ръка,
и често се натъкваше случайно
на млади господа в разходка тайна
и трепетно навеждаше ресници,
и без да иска вдигаше поли
за да прекрачи цветните лехи…

- Не мога ли във парка през нощта
една беседа да Ви изнеса?

- О, моля Ви се, що за срамота?! -
беседа в парка аз да понеса,
на тихите си плещи в тъмнината,
абатът ще поиска във отплата
молитви дълги нощем да редя
наместо в парка да се веселя,
със господа съмнителни,
но страстни...

- Мон Дьо, не знаех колко сте прекрасна!
И както тъй поскубвате цветя,
една роднина скоро изгоря
във лоното на непосилни страсти,
сега деца приспива и отчасти
прибягва тук до парка за утеха -
понякога,
не и е никак леко…
- Внимавайте, защото семената
покълват много бързо в тъмнината!!!
И знаете ли, Господ ви опазил,
когато джентълмен ви е облазил,
защото пошлостта е странна сила,
отколе тя във мен се е вселила,
но аз съм строг и богобоязлив,
затуй със вас ще бъда предпазлив,
Тревожа се, в градинската омая
пейзан нахален да не Ви замая
главата целомъдрена накрая!

- Аз, …. може за пейзан да си мечтая?!?
С висок зарзаватчийски интелект,
омръзна ми от фльонги и бастуни,
от гОблени, пиано и езда,
от префърцунени надути думи…


Какво ще сторите, за да простя
че тъй нахлухте в мойта самота,
изпълнихте и парка със хормони?

- Ах тези устни, като две бонбони!
И тази разтреперана брадичка,
о, Господи, наказвай ме със всичко,
но дай ми ги за миг или за два!

- Мосю, защо ме гледате така,
че сякаш всеки миг ще да положа
във дланите Ви нежната си кожа?!?

- О, не, не исках аз да Ви тревожа!
Вървете си, додето сте сама,
че аз не мога сам да си замина,
останете ли - ще си тръгнем трима!

Една така свенлива мадмоазель


- Кому сте, драга, толкова сърдита? –
до нея доближи и я попита,
а тя през сълзи и със глас смутен:
- Не искал да ухажва точно мен.
Недоузрял, безмозъчен кретен.

- О не, не го описвайте така,
ще измърсите сладката уста,
която той не искал да целува,
дано до сто години Ви сънува
как бродите в нещастния му сън,
а той стои и гледа Ви отвън,
и иска да Ви пипне, но ръката
е твърде мръсна, даже прокълната.

- Ах, моля Ви, това е мой проблем!

- Но, Вие клета, идвате при мен,
не мога да оставя красотата
тъй недокосната, сама и без отплата,
ще принудЯ въпросния кретен
в краката Ви да стене изтощен,
ако не мога пък да го направя
тогава сам това ще изиграя.

- Но, Вие прекалявате, Жермен,
защо се случва винаги на мен?!?
провинциален, плосък водевил.
- Ох, бихте ли сълзата ми изтрил?!?
- И бихте ли ме взели на ръце,
усещам болка в лявото краче,
а бащината къща е далече -
свенливо го погледна и се свлече.

- Аз мога много хубави неща …..,
да ви изсвиря на ей тас лютня.

- Но, моля Ви, тъй глупав не бъдете
лютнята си веднага приберете.
- Сами във тази хубава гора
на кой би се дослушала лютня?!?

- Не, драга, потърпете засега,
че аз честта моминска ще спася,
и ще извикам утре на дуел,
тоз недоносен, вироглав петел.

- О, Вие благородник сте голям,
дали не мога да Ви се отдам?!? -
за малко, тъй неволно и сама?!?
Ах, що за невъздЪржана уста
е моята, прощавайте, за бога,
но думите излизат и не мога,
със волята си да ги задържа,
безумница ще да се нарека.
и тоз час вкъщи ще се прибера
страстта си с кочияша да гася
и да не се излагам в обществото,
което не прощава на жена,
неовладяла своите крака.

- Дай боже, да сте винаги така! -
а аз да тъна в мрак и нищета,
понеже Тя да озари не може -
страстта Ви луда, скромното ми ложе.

вторник, 10 март 2009 г.

Незнайно как...?!?


- Простете, тук във тъмната гора,
нима изгубила сте се сама?!?

- Не зная що ви буди интереса,
но отговора май ще ви хареса!?!

- Кажете драга, толкова красива,
що дирите във местност причудлива,
там, гдето няма ни човешки крак,
май таен звяр оставил Ви е знак?!?

- Да, страннико, Вий питате ме вяло,
но срам облива ми лицето цяло,
защото аз избягах от дома,
да срещам тайно тук любов сама.
- По дирите ми винаги вървят
безброй слуги и гувернантки стари,
досаждайки с въпроси и забрани,
не е ли време да им тропна с крак?

- Разбира се, е време, но все пак,
да хукнете сама във този мрак,
нима страха неверен не догони
гърдите сладки, като две бонбони?!?

- Ах, не, не споменавайте гърди,
защото други срам ще долети
и ще изпълни пазвите ми топли,
спасете ме от ненадейни вопли!
- Не е ли чудно, че сте непознат,
а тъй нахално и във моя свят
навлизате безсрамно и умело,
а изчервена аз да свеждам чело.

- Простете, но от гъстата гора
аз на ръце, ще да Ви изнеса
и ще Ви тръшна на една поляна

- Аз, …недостъпна исках да остана!!!

- Къде се губи този мой любим?,
че може ненадейно, без да иска
любимата му с друг да съгреши
и друг страстта и буйна да разплиска?!?

И усъмнила себе си сама,
объркана, и плаха, и ранима,
поруменяла цяла се обърна
и с длани непознатия обгърна.

Какво се случи в тъмната гора
научих от измачкана трева.
Написах, но се изчерви перото!
Изтрих го! срам полази ме защото.